Разни > Нещата от живота
Митове, предания и легенди!
starsssss:
Фениксът- древногръцка митология
Фениксът е митологична огнена птица, която за древните египтяни била свещена. За него се казва, че живее 500, 1461 или 12594 години. Той е мъжка птица с красиви златни и червени пера. В края на своя живот фениксът се вгражда в гнездо от канелено-кафеви клонки, които после той запалва. Птицата и гнездото горят пламенно, а после стават на пепел, от която се ражда новия феникс. Той балсамира пепелта на стария феникс в яйце от смирна и го занася в Хелиополис (на гръцки градът на Слънцето), намиращ се в Египет.
Фениксът присъства като образ и в други митологии; въпреки, че той е представен по различен начин, той става популярен в раннохристиянското изкуство и литература като символ на прераждането, на безсмъртността и на задгробния живот.
Фениксът се свързва със слънцето и боговете на слънцето, като например древноегипетския бог Ра и древногръцкия бог Аполон.
Гърците твърдят, че фениксът живее в Арабия, близо до един кладенец. Сутринта той се окъпва в кладенеца, а богът на слънцето Аполон спира своята колесница (слънцето), за да го слуша.
За древните египтяни образът на феникса е близък до този на чаплата, но древните гърци и римляни го оприличават на паун или орел.
biguto:
Легенда за Побитите камъни
На 18 км западно от Варна по стария асфалтов път към София се намира нещо много призрачно-красиво? Това е Дикилиташ или както са известни сега Побитите камъни! Първата българска местност, официално обявена за природна забележителност през 1937 година. За първи път тя се споменава от Виктор Тепляков, кореспондент на руската армия на генерал Дибич Задбалкански. През 1829 година Тепляков пише писмо на композитора Римски – Корсаков, в което описва огромното си удивление от Побитите камъни. През 1854 година английският геолог капитан Спрат усилено започва да се занимава с изследване на скалния феномен. Огромните колони, патинирани с мъхове натрапчиво налагат усещането за пейзаж от чужда планета. Други оприличават гледката с описаните в Библията градове Содом и Гомор. Трети на останките от храма на Посейдон в изчезналата Атлантида. Никой със сигурност не може да каже как се е появило това чудо!
Една легенда разказва, че преди много години, когато морето е стигало дотук, близо до това място имало малко село, в което живеел хубав мъж. Бог му разкрил името си, но го обрекъл завинаги да пази тази тайна. И го дарил с безсмъртие. Предупредил го, че ако разкрие тайната отново ще стане простосмъртен. Един ден, разхождайки се по морския бряг, момъкът зърнал красива девойка и мигом се влюбил в нея. Скоро разбрал, че неговата красавица била отредена на предводителя на морските титани. Любовта му дала смелост да се изправи срещу титаните. Морският господар решил да му отстъпи девойката само ако научи името на Бог. Момъкът решил да жертва безсмъртието си в името на любовта си. Отишъл при изгрев слънце при морския господар и подредил титаните по брега, изписвайки с телата им Божието име. Бог наблюдавал всичко отгоре, възмутил се и решил да накаже титаните. С първите слънчеви лъчи те се вкаменили. А момъкът тръгнал по брега да намери своята любима. Легендата казва, че щом се срещнали под краката им бликнал чудодеен извор.
biguto:
Легенда за нос Емине
За нос Емине днес се разказва красива легенда. Някога пазач на фара бил стар моряк, който живеел тук с единствената си и невероятно красива дъщеря. тя расла на воля- плувала, карала лодка, ловяла риба. Суровато море я направило силна и смела. Веднъж, в страшна буря, тя спасила давещ се моряк-корабокрушенец. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, хвърлила се в морската бездна и вълните станали пурпурночервени. И днес, когато слънцето изгрее, морските води около носа се обагрят в червено и напомнят за излъганата любов на девойката.
biguto:
САМОДИВИТЕ
В народните представи САМОДИВИТЕ или САМОВИЛИТЕ са ефирно прелестни девици с разпуснати руси коси, понякога и с крила. Те са облечени с риза, рокля, зелен пояс и елече. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици.
Тези загадъчни същества са повелителки на водите и могат да предизвикват суша. Подпомагани от кръстати орли, те се разпореждат и със стихиите на ветровете, затова и появата им е често съпроводена с вихрушка. Някои от тях приличат (може би не съвсем случайно) на антични амазонки - въоръжени с лъкове и стрели, те яздят грациозно сиви расови елени с юзди от преплетени змии.
Самодивите обитават тъмните лесове и дивите планински усои. Те живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни като пъкъла пещери. Появяват се най-често през пролетта и лятото. Излизат навън само нощем и се скриват отново с пропяването на петлите. При мръкване самодивите отиват край водите - езера, вирове, извори, кладенци - събличат се голи, къпят се, перат сенките (или дрехите) си и ги простират да съхнат на месечина, пазейки зорко да не ги открадне някой. Както ще се види по-нататък, тази бдителност си има повече от уважителни причини. След къпането прекрасните блондинки се събират на зелени морави, където пеят, свирят, лудуват и играят своите неистови хора. Те обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Освен това тези езически хубавици почитат... християнските празници, особено Великден, и похищават и ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.
Самодивите пазят ревниво своите обиталища и свърталища - онзи, който наруши владенията им изчезва безследно или се разболява от неизлечима болест. Затова хората не дръзват да пристъпят в такива места нощем и не смеят да косят тревата по "самодивските" морави, дори и те да се намират сред собствените им имоти. В съвременна България има стотици местни названия от типа Самодивска поляна, Самодивско кладенче, Самодивско хоро и т.н.
Магическата сила на самодивата е в дрехите (или в сянката й). Ето защо ако някой човек успее да ги открадне, а най-сгодният миг за това е къпането, тя се превръща в обикновена жена и му се покорява. Такава самодива минава през венчило, ражда деца, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да избяга на воля. Понякога самодиви се разделят с девството си по собствено желание - носителки на буйна сърдечна страст, те се влюбват безпаметно в този или онзи левент, обсебват го без остатък и го измъчват с огнените си прищевки до смърт. В други случаи, измамени от сладострастни хитреци, самодиви губят целомъдрието си, раждат невинни бебета и като кърмачки имат гърди с такива исполински размери, че се налага да ги премятат през раменете си.
Самодивите не са неизбежно неприязнени и опасни за хората. Когато някой им направи добрина, те се побратимяват с него, стават негови покровителки и дори откърмят от него деца, от които израстват славни юнаци. Във фолклора такива самодиви са често неанонимни, индивидуализирани - Гюрга, Дена, Стана, Мита, Магда, а техните романтични силуети обрастват в цели гроздове вълшебни приказки и песни.
Първите писмени сведения за самодиви датират от XIII в. Смята се, че тяхната митология се е развила на балканска основа, като специалистите откриват в нея и следи от славянската древност. Думите САМОДИВА и САМОВИЛА отвеждат към прастари, индоевропейски корени със значение "божество", "демон", "лудувам", "вилнея".
biguto:
Митът за Орфей и Евридика
Великият Орфей, син на речния бог Еагър и красивата муза Калиопа, живеел в Тракия. Жена на Орфей била прекрасната нимфа Евридика и той нежно я обичал. Но певецът не се радвал дълго на щастлив живот с нея.
Веднъж, наскоро след сватбата му, хубавата Евридика беряла със своите млади невинни приятелки цветя в една зелена долина. Тя не забелязвала дебнещата я опасност – змия. Тя ухапала Евридика, която извикала високо и паднала в ръцете на другите нимфи. Пребледняла, очите и се склопили и не след дълго издъхнала.
Приятелките й изпаднали в ужас и скръбният им плач се разнесъл на далеч. Орфей го чул. Той изтичал в долината и там видял студеното тяло на своята обичана жена. Обзет от отчаяние той дълго плакал и дълго пял своите тъжни песни. Но Орфей не можел без Евридика. Той решил да слезе в царството на мъртвите. Надявал се, че ще склони Хадес и неговата жена Персефона да му върнат Евридика от света на сенките.
Певецът се спуснал през една тъмна пещера към свещената река Стикс. Сега оставал проблемът как да преминe от другата страна? Около него се тълпели сенки, който също като него чакали. Стоновете им били немощни и слаби, като шумолене на есенни листа.
Харон идвал със своята ладия. Орфей го помолил да го откара, но той му отказал. Тогава певецът засвирил на своята златна лира. Чудната мелодия омаяла Харон и той се съгласил да го закара. Орфей слязъл на брега, но продължавал да свири, а след него идвали все повече и повече сенки, за да чуят песента му.
Орфей и ЕвридикаТака Орфей стигнал необезпокояван от никого при Хадес. След което запял нова песен, в която се разказвало за тяхната любов и как не успели да я изживеят. Тогава Хадес го попитал, защо е дошъл в царството му и му обещал, че каквото поиска ще го получи, толкова била красива песента му.
И Орфей отговорил – искал своята Евридика. Хадес се съгласил, но при едно условие Орфей трябвало да следва Хермес, а зад Орфей ще бъде Евридика. Но докато са в подземното царство не трябвало да се обръща назад. Ако Орфей се обърнел, Евридика щяла да се върне обратно в подземното царство, завинаги!
Тръгнали. Напред вървял Хермес, после Орфей, а най-отзад Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през свещената река и те скоро видели пътечката, която водила към горния свят. Пътят бил труден, наоколо се стелела гъста мъгла.
Орфей едва виждал сянката на Хермес. Ето, че в далечината прозирала светлина. Там, бил изходът на пещерата. Орфей започнал да си мисли, дали Евридика е зад него? Дали не се е изгубила? Той се спирал по-често, за да чуе стъпките на любимата жена, надявал се тя да не се е изгубила в подземното царство. Все по-често се спирал и все по-голяма тревога го обземала. Забравяйки всичко, той се обърнал и я видял само на крачка от него. Протегнал се към нея, но в този миг сянката започнала да се отдалечава.
За втори път губел Евридика. Но този път вината била негова.
Дълго стоял Орфей вцепенен. Но решил, че отново ще слезе в царството на Хадес и отново ще го помоли да му върне Евридика. Но този Смъртта на Орфей път старият Харон отказала да го прекара през Стикс. Седем дни, той плакал, роптаел, не се хранел проклинайки мрачните брегове на Стикс. На осмия ден, решил да се върне обратно в Тракия.
Изминали четири години от смъртта на Евридика, той й останал верен. Не пожелал друга. Веднъж в ранна пролет, певецът седял на един висок хълм. Златната лира лежала в нозете му. Певецът я взел, докоснал леко струните и зяпал. Цялата природа слушала чудния му глас.
Изведнъж се чул веселия смях на вакханките. Една от тях се приближила до Орфей и изкрещяла:
- Ето го женомразеца Орфей!
Те започнали да го замерят с камъни, скупчили се около него. Душата му отлетяла, а те разкъсали тялото му. Хвърлили лирата му в близката река и тогава станало чудо, тя свирила сама, сякаш оплаквайки смъртта на своя господар.
Душата на Орфей слязла в царството на Хадес, отново минала по същите места, но този път Харон я пренесъл на отсрещния бряг.
Там, Евридика го чакала и той я притиснал с цялата си любов към себе си. От този момент те станали неразделни.
Навигация
[0] Списък на темите